Кон и пътища безкрайни,
вятър със зелена грива!
Колко истини и тайни
пред очите ми разкриват.
Брод премина, срещам хора,
будя се преди зората.
И със всеки стрък говоря
като със добър приятел.
Лете, като родно чедо,
в пазва гушват ме горите.
И смълчан, до унес гледам
как сокол над бор прелита.
Клони щедро натежали,
кърши есен златоглава.
Черен грозд от зной опален,
своя кипнал сок ми дава.
Имам хляба и морето –
и една земя сейбия!
И ще бъде тъй додето
спре сърцето ми да бие.
* * *
Припада здрач. Денят се стапя.
Самотен звън лети залутан.
И вечерта със мечи лапи
пристъпя бавно и нечуто.
* * *
Не по всички пътища преминах
и не срещнах всички честни хора.
Но което аз не сторих, сине
ти си длъжен двойно да го сториш.
* * *
До пояс снощи наваляло,
а вън студът сковал брезите,
пак сипе сняг със ситно сито.
Навред е сумрачно и бяло.
Смрачено слънце е изгряло
и под студените му жици
пресича бърдото вълчица…
Навред е сумрачно и бяло.
Пълзи в нозете ми отмала,
но аз все крача и не зная
какво звъни така в безкрая…
Навред е сумрачно и бяло…
